Because the night

От събота, 31 декември 2016 4 Няма етикети Връзка 0

Да имаш по-голяма сестра е предимство, поради ред причини, една от които е, че откриваш много по-рано разни неща в живота: хора, компании, филми, творци, певци и изобщо музика, книги, автори… така открих и Пати Смит – от касетките на сестра ми.

Сега обаче нека направим крачка назад, като казвам назад имам предвид, че някои от вас, които четете този текст има вероятност да не сте били и родени във времето, за което сега ще разкажа. Края на 80-те и края на 90-те години, преди има-няма 20-тина години – забавна декада, в която от дете постепенно се превръщах в жена. Края на 80-те години се случиха 2 повратни неща: поживях в Рим и после, като се върнах в София – дойде демокрацията. В Рим бях още твърде малка и задръстена, пък и режимът ни държеше яко за вратовете, така че от бохемския живот от края на епохата на диското почти нищо не видях, но тъй като сестра ми учеше в художествена академия надзърнах леко зад кулисите на римските творчески бохеми. А после, след като тук цъфна демокрацията – изкарах първо една година с баба ми, децата от квартала и съучениците ми в миткане по улиците, площадите, митингите и концертите и в общи линии зяпайки някакви хора, които се превръщаха в героите на нашето време и поемайки като попивателна хартия всичко ново, което онова време обещаваше, че ни поднася. После родителите и сестра ми се върнаха окончателно, аз бях вече в началото на пубертета, сестра ми следваше в СУ и понеже тя излизаше от нейния тежък пубертет се сети, че има сестра.

Разказвам всичко това, за да си представите едно момиче на 14, чийто живот е бил нещо средно между културен миш-маш и емоционален тука-има-тука-нема. Хващаш се като удавник за всичко, което ти подадат, за да запълниш липсата на константи в живота си. Като така аз се вкопчих в поредица събития, обстоятелства и личности. Сприятелих се с някои от приятелите на сестра ми – изгряваща политическа надежда, млади скулптори, обещаващи художници, романтични поетеси… тук-там и мои връстници (сега, обръщайки се назад – изобщо не знам за какво точно са ми били повечето, но самотата е зла кучка и те кара да правиш адски тъпотии само и само, за да не се чувстваш сам).

София началото на 90-те беше нещо средно между много абсурдно и много забавно място – почти нищо нямаше, баровете бяха супер малко, местата с музика на живо – още по-малко, алкохолът беше в повечето случаи менте, вино имаше 2 вида: червено и бяло, с вкус на оцет, а повечето яки места бяха с някакъв полулегален статут, често в мазета, изоставени сгради и т.н. София в тия първи демократични години беше сцена за проекто-политици, мутри, но и старите метали, пънкари и новоизгрелите суб-култури на скинари и скейтери. Музика най-често се купуваше на касетки, запис от запис на запис – от първите сергии на Славейков, градинката на Кристал или подлеза под ЦУМ или си поръчваш да ти запишат касетка, като си носиш собствената такава и ако искаш опис и текстове на песните – на черно-бяло фотокопие – доплащаш.

Това време роди някои от първите родни алтернативни банди, които свиреха по читалища, театри, циркови шатри – изобщо където имаше място и където можеше да се събере поне някаква публика.

И в целия този Вертеп кака ви расте и попива като сюнгер.

И слуша музика и си води записки и изобщо най-ценното ми бяха касетките, които с времето и поредицата премествания се скапаха, подарих и последните дори изхвърлих.

Нямам спомен кога точно чух Пати Смит, нито коя беше първата й песен или първия й албум, които чух. Нямам спомен да е бил момент на откровение, в който да си кажа – ЕТО, ТОВА Е! По-скоро музиката й бавно улегна в мен и дискографията й стана част от музикалната ми колекция, разшири хоризонта ми и ми показа, че пънк не е само маркетинговият продукт, който всъщност Sex pistols представляват и можеш да правиш и да бъдеш пънк без да отговаряш на предварително зададени норми за външен вид, поведение и злоупотреби.

Имам обаче един много ясен спомен, от лятото на‚ 98-ма, когато случайно по радиото пуснаха Because the night на Пати Смит и аз помолих мъжа, с когото бях да млъкне, за да си чуя песента. Помня го все едно беше вчера, така го помня. Бях в Италия, за един летен курс, да уча разни неща, да попътувам и да отида за малко на гости на сестра ми, която тогава живееше в Милано; първото лято, което прекарвах толкова много време сама нейде; първото лято, което изкарвах няколко месеца с багаж наврян в един малък куфар и една раница; първото лято, в което се гаджосах с някого, докато съм на учебна ваканция, респективно и първото лято, в което зарязах някого, с когото съм се гаджосла по време на учебна ваканция.

И в един топъл, лепкав, влажен и задушен августовски следобед пием някакви неща с много лед с надеждата да се разхладим и да можем да се върнем за последните часове по-свежи; седим на сянка сборна компания: преподаватели, студенти, хора на възраст от 20 до 60, някои още нищо не видели от света, други натрупали опит, пътешествия, истории… и кака ви с лятното гадже. И по радиото пускат Because the night и понеже в един малък провинциален град на третото сядане в някое кафе вече си знаете и кътните зъби със собствениците/сервитьорите – аз моля да ми увеличат малко песента, ако може. Може, естествено, че може – това е още преди темерутския ми период, аз говоря италиански по-добре от родния ми език, първа приятелка съм с половината град и в общи линии за мен може всичко. Увеличават ми музиката, ама не много, хората продължават да си говорят, а аз нещо мрънкам, защото не мога да пея и ме е срам от това – за това дори не тананикам – мрънкам. Гаджето нещо ми говори, аз не му отговарям, той пак пита, аз се ядосвам и му казвам, че ще си говорим като свърши песента! Той е вкиснат, аз съм в състояние на вътрешен джихад – изобщо не ми е ясно как можеш да говориш на ТАЗИ ТОЧНО ПЕСЕН, пич, добре ли си? Песента свършва, той е леко вкиснат, аз три пъти повече и понеже атаката е най-добрата форма на защита почвам една тирада от типа „абе ти знаеш ли колко е велика Пати Смит и знаеш ли, че това ми е любимата песен, и знаеш ли, че в София по разни пънкарски дупки ми я пускат, за да мога да си танцувам аз на нея, а?“ след тирадата не е ясно кой е по-виснат и кой се чувства по-тъпо, аз имам лекото усещане, че съм преувеличила, ама междувременно са се появили някакви облаци, станало е една милимунда по-хладно и нещото с много лед изглежда още по-вкусно, а идеята да се учи до 7 вечерта вече не изглежда толкова мъчителна.

Докато се развихря целия тоя спектакъл в рамките на има-няма 5-6 минути, забелязвам, че част от компанията се е превърнала в публика: единият е изтъкнат италиански режисьор, по който тайно си падах първите 3 дни, но след това осъзнах, че нямам шанс и се отказах, обаче го играем като добри приятели, говорим си примерно за комикси – той с тениска на Dylan Dog, аз със същия комикс под ръка, още първия ден се надушихме. Освен това познава и част от римските художници и бохеми, в чийто скутове съм седяла като дете и изобщо ми е първи приятел. Та режисьора ми съобщава, че има идея каква да ми бъде курсовата работа при него: ще му снимам филм с песни и ще карам хората да пеят песни, които разказват историите им и в общи линии ми сервира, че трябва един вид да разкажа история с песи от цял свят – честито! Другия е един стажант, който е няколко години по-малък от мен и понеже аз съм на колосалните 21, а той е на 18 – ми е тотално безинтересен, щото е малък (нищо, че е баскетболен шампион и би могъл да е олицетворение на Юпитер Оптимус Максимус), защото аз си падам по интелектуалци, по възможност дървени философи. Та той ме гледа почти доволно, защото вижда шанс да се пробва пак, щото съм скастрила т.нар. гадже. Другите двама са двойка, тя работи в киноиндустрията и е над 40, той не е ясно с какво се занимава, знам само, че й е гадже и е 10-15 години по-малък – тези двамата винаги гледаха всички все едно са на кино, а ако нещо ги заинтригува те подлагат на кръстосан разпит. Имам сериозни съмнения, че една камара случки от това лято са залегнали в сюжети на комично-олигофренски филми.

И така, аз си отстоявам музикалните предпочитания пред публика, изобщо отстоявам там нещо пред публика, но понеже нещото е една от песните, които ми действат на клетъчно ниво – съм придобила супер-сили да отстоявам нещо на висок глас. Сега може би е важно да отбележа, че аз съм стигала почти до припадък на изпит, защото съм се притеснявала да говоря пред хора.

И така – преди 20-тина години за първи път скочих като опарена, за да защитавам желанието си да мълча и да си слушам една от любимите песни, които са пуснали сега точно по радиото, вместо да отговарям на въпроси. Не го осъзнах веднага, но това беше първата по-голяма и решителна крачка на моето порастване и на моята еманципация. И знам, че ще прозвучи супер-банално, ама все едно Пати Смит беше дошла точно в тоя момент да ме хване за ръката.

Вчера Пати Смит е навършила 70 и е имала концерт и аз си послушах една камара нейни парчета и си пожелах да мога да я гледам на живо, да видим и дано. Така се сетих за тази история – с Because the night на теферич, в Северна Италия и моят смешен бунт за тишина.

 

 

4 Comments
  • Pet
    януари 7, 2017

    O… дали е все още в Италия? Аз съм художник и живея в Милано. ☺

    • Ана
      януари 7, 2017

      здравей, кой от всички герои от разказа те интересува дали е все още в Италия? Уви не поддържам връзка с тях вече, но вероятно се мотат нейде там.

  • Pet
    януари 7, 2017

    Сестра ти имах предвид

    • Ана
      януари 7, 2017

      Вече не е

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.