Една жена на 33

От понеделник, 1 февруари 2010 4 , , Връзка 0

Преди много време хората на 33 ми изглеждаха почти стари. А сега обръщението леличко, кара мозъкът ми да изпрати непоколебим импулс в дясната ми ръка, която иска да се устреми в адски мощен шамар. А аз шамаросвам доста силно.

В по-близко минало си представях как наистина на 33 хората вече трябва да са станали разумни, уравновесени, целеустремени и да знаят какво искат от живота. Емблематичната Христова възраст в моите романтични представи беше възрастта, в която изглежда възможно да се сбъднат чудесата.

Вече съм на 33 и много ми се иска да кажа, че съм разумна, уравновесена, целеустремена. Разумна съм до толкова, че да знам как по-важните неща в живота са здравето, семейството, приятелите, любимите, пътуванията, емоциите, забавленията. Всички онези неща, които след време ще ме карат да поглеждам назад с усмивка. Уравновесена до толкова, че да правя разлика между лични качества и морална стойност на хората и тяхното статукво в обществото, до толкова, че да мога да си прехапя езика, когато няма смисъл да казвам каквото и да било. Целеустремена до толкова, че да мога да тегля по една мощна майна на всеки, който се изпречи на пътя на моето крехко равновесие, заплашва сигурността и спокойствието на хората, които обичам или изобщо си позволява да навлиза твърде много в личното ми пространство, без да има официална покана.

33 години и хиляди километри път зад гърба ми, хиляди изписани думи, хиляди физиономии, много големи грешки, много малки победи. И колко малко истински значими неща. Колко малко смисъл изобщо. На 23 си представях успеха натикан в една диплома или в една квартира или в една кариера или една чанта – примерно Бъркин. На 33 знам, че това са пълни глупости. Успехът ми за сега е съизмерим с вдишването и издишването, да се стремя да бъда добра майка, да успея да подредя, сготвя и изчистя и след това да не си го изкарам на мъжа ми, успехът ми е да успея да отида на спорт след тегав работен ден, да изслушам съвета на мама, въпреки, че знам, че ще постъпя както аз си искам, независимо дали е правилно или не. Най-големият ми успех е, че не ми се е налагало да правя компромис със себе си, моралните ценности, в които вярвам и идеалите, които защитавам.

4 Comments
  • Маги
    февруари 1, 2010

    Много хубаво написано, но звучиш точно, като една жена на 33. А 33 са новите 60, за съжаление.

  • Wynche
    февруари 2, 2010

    Здрасти,
    Не знам кои биха били тези „истински значими неща“, които би отчела като голям успех.
    Според мен да живееш според собствените си ценности и идеали, без да правиш компромис със себе си, е единственото, което има значение. То може да е лесно, може и да е трудно – зависи от това с каква мярка мерим сами себе си. За мен например е трудно да отговарям на собствените си стандарти, поради което изказване като твоето ми звучи като нещо, което, ако мога да постигна в собствения си живот, бих считала за страхотно постижение.
    Поздрави,
    Силвия

  • Marinela
    февруари 2, 2010

    На мен пък ми харесва. На 33 и аз се чувствам по подобен начин, разсъждавам в същите категории. Все едно аз съм го писала! Колко банално, а?

  • ankabanka
    февруари 3, 2010

    @ Маги – на 60 може да се чувстваш и на 16, както и обратното. Според мен в живота има смисъл човек да съхрани две неща – искрата или детското в себе си и чувството си за хумор.
    @ Силвия – борбата с високите стандарти към мен самата е безмилостна и се прехвърля и в изискванията ми към околните. За компромисите – понякога животът ни поставя в ситуации, в които трябва да се избира между несъпоставими величини – като например комфортът на рожбата си или личната свобода на избор? Това е трудно решение, още повече, когато си майка.
    @ Маринела – животът понякога е банален, но колко е интересна тази баналност и колко близка е до всички нас. А може би именно това му е интересното.

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *