Живот като сборна касетка: доброволна алиенация

От вторник, 10 юли 2018 0 Няма етикети Връзка 0

„Може да се окаже форма на предраково състояние“. Как реагираш след това изречение?

Аз се гипсирах, мозъкът ми се парализира и седмици наред, докато чаках резултатите от хистологията не можех да функционирам нито правилно, нито напълно; не можех повече да водя безразборни разговори заради социалната куртоазия и обществените очаквания и не можех да понасям определени форми на поведение или ненужно присъствие, излишни действия, водещи до никъде и значещи абсолютно нищо.

Бях го чувала и преди, чела в книги, гледала във филми – моментът, в който битието ти се дели на преди и след, моментът, в който преживяваш катарзис, преосмисляш начина на живот, отношенията и връзките си с хората, работа, кариера… и какво ли още не. Истината е, че нищо не знаеш и не разбираш, докато не го изпиташ на собствения си гръб.

Страхът от неизвестното, неизбежното, заплахата, болката, умората – настава емоционален миш-маш, който води до изключително вътрешно натоварване и напрежение. Бремето на усещането, че оставяш неизпълнени, недовършени, дори незапочнати дела, ангажименти, обещания.

И някак съвсем естествено започваш да отлюспваш всичко ненужно, всичко в повече, всичко, което пречи, натоварва, затормозява. Докато не достигнеш до един момент, в който просто не ти остават сили за нищо друго, освен за най-важните, неотложните и належащи неща. Да напазаруваш и да сготвиш, за поговориш с детето и да се разходите заедно, да подредиш и почистиш, да работиш и да свършиш поетите ангажименти. И така, подобно на изрязания тумор, започваш да режеш: занимания, места, планове, вещи и дори хора.

Никога не съм предполагала, че ще намеря такъв уют в усамотението, дори сега, когато знам, че резултатът е отрицателен и още известно време ще съм тук, процесът на отлюспване продължава.

Дали ще е временно, дали ще се върна към обичайния си хаотичен социален живот – не знам. Може би да, може би не. Открих, в тези изминали няколко месеца, че все по-голямо удоволствие ми доставя да бъда сама. Да се разхождам сама, да пия кафе сама, дори да се храня сама.

И откривайки (или може би преоткривайки) удоволствието от усамотението се сетих тези дни за смесицата от учудване и слисване, когато преди няколко години в един кокетен ресторант в долен Манхатън салонният управител ми зададе въпроса „A party of one?“. До този момент бях чувала/чела израза a party of two, four и т.н., но нямах никаква представа, че този въпрос съществува и за солова версия, сякаш не можеше да ме попита просто „A table for one?“, както любезно питат в Европа? Какво парти, щом съм сама – помислих си тогава.

Периодично във времето това party of one резонираше в съзнанието ми и претеглях и премислях смисъл, значение, конотация – на какво значи това да бъдеш САМ.

През последните месеци обаче това състояние постепенно се превърна в постоянно, естествено и до голяма степен предпочитано и замисляйки се защо се получи така, събрах няколко фактора, които формулират отговор. Защото с годините израствам (или остарявам, всъщност) и като така все по-малко ми пука за неща, които са ме притеснявали или спирали, когато съм била на 20, като това имам ли компания, за да направя нещо или да отида някъде, дали тази компания е интересна, забавна или каквото и там да се очаква от една компания, независимо дали се състои от един или от десетима души. Защото най-сетне се научих да се отпускам, което води до спокойствие, което пък от своя страна не искам да нарушавам с чужди претенции, предпочитания, капризи и желания. ОК ме е да съм сама, защото съм ОК да изпълнявам собствените си желания. И може би едно от най-важните ми открития е, че започнах да предпочитам спокойствието пред щастието, както и спрях да правя компромиси със собствения си комфорт заради нечие друго щастие или удоволствие.

Последните няколко месеца предпочитам компанията на малкото хора, с които можем да си мълчим заедно, да си оставяме място за дишане и пространство за движение без да се задушаваме. Без да се насилваме в общуването, без да се зариваме с очаквания, без да си прехвърляме топката на надеждата за щастие и без да се налага да си играем на предугаждане на желанията, защото сме достатъчно прями, за да си кажем какво точно искаме.

Подобно на тумора, толкова много фактори ни задушават да бъдем себе си, а всъщност имаме нужда от толкова малко, за да се почувстваме ако не щастливи – то поне доволни.

Все още няма коментари

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.