Daniel

От неделя, 13 юли 2014 2 Няма етикети Връзка 0

Винаги, когато чета ревюта на ресторанти се стремя да обръщам възможно най-малко внимание на описанието и критиката на храната. С храната, както и с в всичко останало впрочем (кино, театри, изкуство) способността да можеш да опишеш, оцениш и подложиш на критика е въпрос на висш пилотаж. Трябва да имаш безкрайни познания и опит. Бих могла да приема за релевантна критика/описание на храна само от човек, който може от една хапка да определи, примерно – дали е използвам бял или черен пипер в ястието. Всичко останало е въпрос на лично мнение, вкусови предпочитания и не ме интересува, честно, предпочитам сама да откривам, дефинирам и категоризирам ресторанти, атмосфера, храна и способности на готвачите.

Имам невероятния късмет да съм израснала в семейство на любители на добрата храна, ако питате баща ми съм убедена, че той ще се самоопредели поне като голям кулинар. Аз нямам претенции – аз обичам храната така, както обичам пътешествията. За мен храната е израз на чувства, емоции, изживявания, споделяне на опит, спомени, обич, начин за забавление, начин за утеха, начин да опознаеш света, начин да се представиш на света.

Имам късмета да съм пътувала и живяла на различни места, да съм пробвала различна храна, да съм живяла на едно място с хора от различни кътчета на света и да съм пробвала техните традиционни ястия. Дълбоко съм убедена, че няма по-добър, бърз и лесен начин да се сближиш с някого, освен да го поканиш на вечеря.

Цялото това лирично въведение има една цел, всъщност – да даде начало на пълнежа в категорията Dine & Wine, в която до сега по-скоро wine частта преобладаваше и то с информация за (в повечето случаи предстоящи) дегустации. А храната, мили мои, е много важна част от моя живот. Дори по-важна от модата в последните години, така че е време да й намеря място и тук.

Чудех се дали да не започна с някоя от любимите си рецепти но реших да започна с нещо друго: с върховното ми кулинарно изживяване до сега. Това, практически може да се окаже пръв и последен пост по темата, защото не знам дали/кога ще имам втори подобен шанс.

Може би трябва да сложа още една увертюра тук, която няма много общо с храната, но има общо с отношението на семейството ми към храната, особено тази приготвяна и сервирана от други хора – т.е. в ресторант. Отгледана съм от хора, които винаги се обличат елегантно, когато отиват на вечеря в ресторант. Баща ми впрочем до ден днешен, на 71 носи колосана риза и сако, когато ще се храним навън. От малка майка ми ме е обличаше с рокля, когато излизахме за вечеря в ресторант – семейна или с приятели. От малка съм възпитана, че когато отиваш да се храниш навън трябва да умееш да показваш отношение към храната, обстановката и компанията. Също така като малка ме научиха да се храня с нож и вилица с книги под мишниците, за да не си „перя“ лактите настрани. В първи клас можех да изям праскова с нож и вилица, обелвайки я. Освен с книги под мишниците съм се хранела и с точилка – пак се промушва под мишниците, за да се науча да стоя изправена на стола, да не се прегърбвам напред и да не се облягам прекалено назад. Изобщо ако питате майка ми една дама трябва съвсем минимално да използва облегалката на стола си, а най-добре да седи цяла вечер с изпънат като струна гръб! Отгледана и възпитана съм от хора, които до ден днешен живеят така, както според тях е редно, а не според това как е адекватно в модерното общество. Твърде често възпитанието ми е пречило, вместо да ми помага, но това е друга тема.

Има моменти, обаче когато начинът по който съм израснала е подсилвал преживяванията ми и ми е помагал да се чувствам адекватно и свободно в определени ситуации. Мога да разшифровам дрес-кода в поканите, чувствам се комфортно в официална вечерна ролка и умея да боравя с лекота и без да се замислям с пълния набор прибори, чаши и чинии на маса за официална вечеря, без да се обърквам, без да задавам въпроси и да се чудя дали правя нещата правилно.

Разказвам всичко това, не за да се фукам колко много знам, а за да обясня защо истинското кулинарно изживяване за мен не е само вкусово и не е само радост за небцето, а е цялостен пир на сетивата и започва още с подготовката вкъщи, резервацията и избора на тоалет и парфюм.

Единични са случаите в живота ми, които си струва да бъдат описани толкова подробно и детайлно, единични са случаите в които посещението на определен ресторант може да бъде класифицирано като „преживяване“. Daniel беше преживяване – единствено, незаменимо и неповторимо – на първо място заради компанията – най-скъпият ми приятел и семейството му. Четирима души, които толкова много съжалявам, че живеят на другия край на света и виждам толкова рядко! Daniel е място, което в Google maps накратко е посочено така: Jacket required French fine dining или с други думи: не можеш да влезнеш с джинси и тениска, независимо кой си, колко си богат, каква кола караш и сходни. Има етикет – ако не можеш да го спазваш, не го разбираш и не го цениш – моля продължи нататък и отиди да ядеш бургери в масова закусвалня. Кой е самият Даниел Булуд можете да прочетете тук, а едноименният му ресторант в горен Ийст сайд в Манхатън е определян като един от топ ресторантите, в частност за модерна френска кухня, в световен мащаб.

Daniel е такова място, на което се чувстваш като герой от Великият Гетсби – без никакво преувеличение. Красотата, пищността и елегантността на интериора, безупречния персонал, красивите и фини хостеси, елегантните бармани и келнери – всичко е изпипано да най-дребния детайл така, че когато пристигне и храната – изпадаш в едно състояние на благоговение пред човешкия гений, талант и упорит труд, които са направили това твое изживяване възможно.

Ето сега, в този момент, съжалявам, че думите специално, уникално, ексклузивно са загубили тежестта и смисъла си от толкова много ежедневна злоупотреба. Защото Daniel е специално място и си струва да бъде определяно като такова.

Менюто е изключително, рецептите са сложни, вкусовете са запомнящи се, а някои от комбинациите те карат да възкликнеш: как не се сетих по-рано!, но никога, ама никога не можеш да възпроизведеш ястията, защото за тази цел ще ти трябва цяла армия су шефове, майстори на сосове, скара, риба и десерти. Освен това ще ти трябват и продукти с чистота, качество и разнообразие, които едва ли ще можеш да събереш на куп за по-малко от седмица – което автоматично обезсмисля задачата, защото храната се приготвя изцяло с пресни продукти.

В една книжарница намерих готварската книга с рецептите от ресторанта на Даниел Булуд, тежеше сигурно поне 3 килограма и въпреки, че щеше да откъсне рамото в ръчния ми багаж бях твърдо решена да я взема. До момента, в който не отворих корицата и не зачетох една рецепта. Никога, ама съвсем никога не съм се чувствала толкова малка и незначителна, както и до известна степен некадърна, четейки рецепта. Затворих книгата, излязох от книжарницата, походих в дъжда (загубих се, разбира се) и седнах в един малък бар да пия чаша леко вкиснало червено вино, за да се съвзема и да се върна към действителността, към която съм свикнала.

И все пак, понякога, когато си позволявам изключителния лукс да мечтая смело, си представям как живея в Ню Йорк, а Daniel е мястото за специалните ми празнични вечери!

Не мога да не завърша с благодарност, за това искам да благодаря на Би, че ме направи част своя празник в онази студена нюйоркска есенна вечер на 2013 г.!

pic: nymag.com

2 Comments
  • Nicolay S.
    юли 13, 2014

    Този блог ме върна почти 1 година назад… Как лети времето! Имам списък от 5-6 ресторанта на които не отивам без теб, така че идвай насам преди да вдигна гладна стачка! 🙂

    • Ана
      юли 13, 2014

      <3 много бих искала още утре да се метна на самолета и да дойда

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.