Най-големият подарък

От неделя, 21 декември 2014 12 Няма етикети Връзка 0

Този блог трябваше да бъде място за мода, а се оказа кътче за изливане на душа и чувства, но именно благодарение на тези причини имах шанса да се запозная с невероятни хора и последните почти 4 години да натрупам приятелства, спомени и емоции, които никога не бих очаквала да ми се случат!

Едно от нещата, които имам възможността да правя е (освен разбира се да получавам много приятни лични подаръци и изненади) да давам подаръци. И не, не гледам на това като начин за трупане на фенове и лайкове, защото според статистиката и на блога и на Facebook страницата му – няма особено увеличаване на аудиторията. Причината е много простичка: обичам да давам и ако мога да радвам хората! Бих искала да е по-мащабно, но за сега по един-двама – пак е нещо, нали?

За това сега с особена радост (вътрешно мъничко подскачам!) искам да ви съобщя, че имам изненада за един от вас. Всъщност за двама, защото е двойна изненада, която обаче искам да запазя в тайна, защото иначе няма да е изненада.

Обърка ли се вече? Ако не и ти е интересно – ето как стоят нещата: от екипа на Gillette ми предложиха да измисля начин да изненадам предпразнично някой късметлия, като ми оставиха пълната свобода да решава как!

Можех да избера няколко комплекта за мъже и жени и да ги раздам в една бърза томбола, но реших, че това е нещо, което мога да направя (почти) винаги и заложих на нещо по-голямо, което наистина да зарадва някого.

И така – защото идват празници и защото има масова истерия относно кой за кого и какво ще подарява, а аз направих разбор за себе си и реших, че най-важното нещо, което можем да дадем на хората, които обичаме е време, отношение, незабравими моменти и споделени емоции – изненадата е свързана именно с това: време. Защото времето прекарано заедно е безценно и незаменимо, затова една двойка ще прекара известно време заедно – как и кога – няма да разберете сега, а чак когато обявя победителя.

За да спечелите наградата трябва ме трогнете и да ми споделите като коментар под този пост един момент, който няма да забравите никога. Може да е весел, може да е тъжен, може да е момент, който не се е получил, може да е момент, който се е провалил – знам ли, каквото решите.

Всъщност ми се иска да си спомните за хората, които са ви мили и скъпи и да изберете какво да ми кажете: как сте гледали черно-бели филми на първа среща; как сте пропуснали спектакъл заради важна среща, но любимият ви е чакал; как сте седели седнали на някой тротоар да си говорите цяла нощ… няма значение какво и с кого – споделете ми една случка от днес, 20 декември до следващата неделя – 28-ми декември.

Който от вас успее да ме трогне най-много ще разбере каква е изненадата догодина – на 1-ви януари.

И за да бъде всички напълно издържано в стилистиката искрено и лично, ето и един от най-скъпите ми спомени. С баба ми Офелия, баба ми по бащина линия, която практически ме е отгледала, в годините когато бях студентка, т.е. явно достатъчно голяма според нейните критерии, следобедите ме канеше на кафе в кухнята. Баба ми всеки следобед пушеше по някоя и друга цигарка, традиционно. Когато си бях вкъщи й правех компания: кафе, цигарка и разговори за живота и безпогрешни съвети в едно изречение, повечето, които вече помня толкова бегло, че ми се плаче. Но едно от най-ценните неща, които съм научила от нея е че, за да разбереш до колко ти е силна любовта с един човек трябва да разбереш дали гледате в една посока. Не е важно да се гледате един друг, важното е да гледате в една посока – това бяха думите й.

12 Comments
  • Pirina
    декември 21, 2014

    Предполагам от младостта ми, а може би и защото връзката ми с моят Любим все още е млада (едва от 3 години сме заедно), веднага, когато трябва да споделя нещо мило, се сещам за него. Нямаме си особено много лунни разходки, моменти с вино в рестуранти и пр. Ако питате за най-милото нещо, което той е правил за мен, на прима виста бих казала – това, че ме завива нощем.
    Но не. Има нещо много по-мило. Преди година и половина взехме решението да заживеем заедно. Той нямаше работа тогава, защото беше напуснал предишната си, за да се премести при мен в Благоевград докато завърша гимназия. Когато взехме решението да заминем заедно за София, да учим и работим тук, се случи като по поръчка той да си намери работа от вкъщи с добро заплащане. Е, да, обаче оставаха още 2-3 месеца докато дойде време да се преместим. Нямаше достатъчно време да съберем парите, които си бяхме определили за нужни. Но при него няма невъзможно, той все измисля нещо. 3 месеца по-късно имахме парите. Той буквално си скъса задника от работа за това време, работи и по странични проекти и успя да спести огромни части от месечната си заплата. Ето това е най-романтичното нещо, което някой е правил за мен. И от тогава съм сигурна, че гледаме в една посока.

    P.S.: Благодаря ти, Ана, че с твоята история ме накара тази сутрин да си спомня моята. ♥ Денят ще бъде хубав, щом започна толкова добре.

  • Гергана Габровска
    декември 21, 2014

    Моят татко от няколко месеца не принадлежи на нашия свят, но един от най-скъпите ми моменти е именно с него.
    Живеех на квартира, прибирах се за почивните дни – както всички студенти, но важното е да уточня, че съм завършила педагогика. Бях у дома за 24-ти май и скоро след като се събудих, той дойде при мен с усмивка до ушите и каза, че ми е подготвил подарък. Беше ми взел книжка за оцветяване с илюстрации от приказката „Трите прасенца“! Изпитах онази, чиста и неподправена детска радост, която с годините се беше скрила някъде.
    Сега, периодично си вадя книжката и знам, че някой там горе, се грижи за мен по свой собствен начин!

  • marfichka
    декември 21, 2014

    На втората среща с приятеля ми закъснях с около четири часа, за да се наконтя и други такива женски неща. Очаквах да ме посрещне едно ядосано човече, но… Посрещна ме усмихнат, с най-топлия и греещ поглед, гушна ме и ми прошепна „Ето те, а аз толкова се страхувах, че няма да дойдеш“. 🙂

  • Preslava
    декември 22, 2014

    Един от най-хубавите ми моменти ще да е бил този, в който моят приятел ме накара да се харесвам и обикна такава, каквато съм. И не знам точно кой е бил този момент, може би не е бил просто един, а се е съдържал в няколко момента – в сутрините, в които се будеше до мен с усмивка и ми оставяше бележка ако излиза, в дните, в които ме гъделичкаше толкова силно и аз така се смях и крещях, че съседите звъняха на вратата, когато танцувахме в коридора или кухнята на нашата бивша квартира, тогава бяха най-любимите ми моменти, защото всеки път, в който бях тъжна, уплашена или разстроена това беше неговата утеха – да ме прегърне и да ме покани на кратък танц без музика някъде в средата на кухнята, защото когато танцувахме всичко на света се оправяше и изглеждаше по-светло и приятно… Може да е било когато за пръв път сме споделили вида на телата си, гледката на напълно обезоражената и истинска мен, посрещната със срамежлива усмивка и отворени обятия, защото всеки един път когато ме погледнеше, сякаш ме боготвореше и в очите му се четеше пламъчето „Колко си хубава“… Цял живот всички ми натякваха колко съм грозна – родители, приятели, съученици… Но един ден той ме погледна и ми каза „Ти си красива“, аз му казах „Не съм, аз имам това и това, и това и тези неща са толкова грозни“, но той винаги ме поглеждаше като икона и казваше „Не, ти си красива“ и един ден просто… му повярвах. Спрях да нося подобрения – изкуствени нокти, подплънки, грим навсякъде. Просто останах себе си и вече това ми харесваше 🙂 Това са моите мили моменти…

  • Krasimira Petrova
    декември 22, 2014

    Не съм и предполагала, че мога да обичам толкова силно. Дори като го срещнах не вярвах, че така ще стане. Беше доста неочаквано за мен, дойде ми като гръм от ясно небе.

    Но после си казах, че сигурно така е трябвало да стане и приех нещата. Имаше хора около мен, които не одобрявяха връзката ни и ми натякваха постоянно, но аз не им обръщах внимание.

    Отначало се виждахме доста рядко, един път в месеца, просто нямахме възможност по-често. Но след това срещите ни станаха всяка седмица и без да се усетя, по-рано от колкото очаквах дойде моментът да сме заедно. Ей така спонтанно и непринудено. И когато това се случи разбрах, че съм взела правилното решение, че го обичам повече от всичко на света и искам да сме заедно завинаги. Когато се вглеждам в сините му очи, разбирам, че нищо друго няма значение. Той е идеалният и неповторим и се радвам, че той ме намери или пък аз него, не е сигурно кой кого.

    Всъщност, не, не го намерих, родих го…

    Провокирана от заглавието моята история е за най-големият подарък, който имам и моментът, в който го получих. Става въпрос за сина ми, който ще навърши скоро 7 години. Може би историята звучи банално, но любовта ми към него е безкрайна. Имам и две прекрасни момичета, но той си ми е слабост и понякога си го признавам 🙂

    П.С. Историята я има публикувана още на няколко места, но си е лично моя и е публикувана от мен и там.

  • Marto
    декември 22, 2014

    Една курва в Берлин ми каза, че ако си купя апартамент на центъра, ще се омъжи за мен

    • Ана
      декември 23, 2014

      Мартине, как можа? Плесни си 2 шамара, защото аз няма как!

    • jannii
      януари 1, 2015

      Ахаххаха, е как да не спечели човека?!?

  • Марто
    декември 23, 2014

    За кое това? То не на мен, на един приятел. Страшен пич, много съм се смял. Историята е супер, но не смея да ти я разкажа, че знам ли как ще реагираш 🙂

    • Ана
      декември 23, 2014

      Ох, Мартине – утрепа цялата романтика – тъкмо четях и ревях на постовете и твоя ми дойде като шамар зад врата. Ако ще ми разказваш истории – ми пиши един подробен мейл, за да не спамим тук хората, моля

  • molif
    декември 27, 2014

    Анче… животът на всички ни е низ от разноцветни мигове… какво е онова, което ни докосва по-дълбоко? Прииска ми се да ти разкажа една история – не заради подарък, а просто така, като подарък за теб.

    На предното място,където живяхме, имахме прекрасни съседи – мъж и жена в пенсионна възраст, много интелигентни и възпитани хора със страхотно чувство за хумор. Те нямаха деца, а по онова време след години на напразни опити вече смятах, че вероятно и ние ще останем само двама. Тези хора ми даваха някаква вяра, че любовта може да се запази докрай.

    Съседът обикнахме особено много – бивш пилот, той винаги намираше време за добра дума и бърза закачка, когато се срещахме по стълбите, и единствен от цялата кооперация дойде да ни помага, когато сами се хванахме да почистим изоставената кварталната градинка и да садим дървета.

    В някакъв момент осъзнах, че не сме го засичали от доста седмици. Лошото ми предчувствие се оправда, когато най-после го видях – не просто отслабнал, а стопен, диагнозата „рак“ беше изписана във всяка черта от лицето му.

    Буца ми заседна в гърлото, а той разбра, засмя се, и бодро твърдеше, че вече лошото е преминало, излекуван е и да не се боя, всичко ще бъде наред отсега нататък. Уви, виждах, че греши.

    Няколко нощи по-късно ни разбуди звънене. Скочихме бързо, оказа се съпругата му – човекът беше паднал в коридора и тя просто нямаше сили да го вдигне, макар че бе висока и силна жена, а той съвсем слаб и поначало по-дребничък от нея… но човешкото тяло става невероятно тежко, когато се отпусне изцяло.

    Трима бяхме, и пак не бе леко. Докато се мъчехме да го вдигнем от пода, тя му каза: „Мечо…“, „Хайде, Мечо, ела си в леглото“… с невъобразима обич и нежност в гласа.

    На сутринта тя дойде да ни благодари за помощта. Него вече го нямаше. Но завинаги ще запомня как силно ме жегна това гальовно обръщение, този знак, че любовта наистина е завинаги, ако се грижим за нея и не позволим да си отиде.

    Наздраве! За крехката нежност, която толкова рядко успяваме да опазим от грубите длани на ежедневието…

    • Гергана Габровска
      януари 1, 2015

      И моето семейство премина през този ужас! Зловещо е колко малко човещина е останала…

Вашият отговор на Гергана Габровска Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *