Една седмица след Япония

От събота, 11 юни 2016 1 Връзка 0

Една седмица е достатъчна, за да наваксаш с работата, да изпереш всичкото натрупано по пътя пране, да се видиш с роднини и приятели и да се ре-аклиматизираш след дълго пътешествие в драстично различна часова зона.

Една седмица е достатъчно време и да се върнеш към действителността на ежедневието ти на местна почва и да си дадеш сметка, че колкото и вълшебни и пленителни места да обиколиш – животът ти е хвърлил котва именно тук.

Една седмица вече разказвам за Япония: как и защо решихме именно там да отидем, как и за колко летяхме, какво видяхме, какво ни впечатли. Най-лесни са въпросите на Ади – впечатлиха я влаковете и метрото, ястребите, които кръжаха на плажа на Тихия океан вместо чайки или гларуси, многото електроника, огромните магазини за електроника, огромните магазини за геймъри, хората облечени като анимационни герои по улицата, изобилието на риба и суши.

Високи, сини планини,

реки и златни равнини,

небе по-нежно от коприна — си имаме и тук, с което искам да кажа, че природа красива, незабравими гледки, от които притаяваш дъх – по цял свят има.

Това, което ме впечатли са хората – до колкото без да разбирам езика успях да ги видя, усетя и разбера. Малко е странно, как пътувайки си даваш сметка, че колкото и да сме различни, в същността си сме всички еднакви и дали знаеш езика или не – е въпрос само на напасване на фината механика, тези по-големите и общи неща, ги разбираш и без да говориш. Усмивката е усмивка на всякъде. Жестът на благодарност – е благодарност навсякъде. Приветствието за добре дошли те кара да се чувстваш у дома си навсякъде.

В Япония се чувствах като гигант: голяма и шумна, невъзможно ми беше да се скрия в тълпата, защото дори на равните си обувки стърчах. В Япония си дадох сметка колко високо говоря, колко излишно много жестикулирам, колко много мимики правя. В Япония са дадох сметка колко малко знам за света, въпреки, че съм пообиколила тук-там и съм имала късмета да живея и на други места, не само да обитавам тази нещастна и мизерна територия.

В Япония внаждаш онагледено разликата между изтока и запада, особено когато се натъкнеш на голяма група европейски или американски туристи в изпълнено с японци място. сблъсъкът на цивилизациите, маниерите, светоусещането е колосален.

Япония е като електронна игра – озвучена и обозначена, дори в май затънтените си кътчета, с подробни инструкции за употреба – така, че да няма неразбрани послания и напътствия. На пероните на метрото и влаковете звучи горски шум и чуруликат птички, светофарите пиукат с различен сигнал в различните посоки, в тоалетните звучи шум от шуртящ ручей, в заведенията звучи тиха и приятна музика: класическа, джаз или преработен нежен инструментал на евъргрийни, от залите за пачинко се чуват всякакви електронни звуци и музики, от караоке клубовете нищо не се чува – толкова добре са изолирани, че да можеш да се откъснеш от света, че и ти на него да не пречиш.

В Япония мястото е малко, да имаш 100 квадратен апартамент е необичаен лукс, хората внимават какво и по колко купуват и какво внасят в домовете си. До колкото видях – внимават и какво слагат по себе си – практични, елегантни по един минималистичен начин и изключително спретнати. За двете седмици престой не видяхме нито човек с мръзни дрехи, нито усетихме миризма на човешка пот. Не усетихме и мирис на твърде натрапчив парфюм, впрочем.

Има много хора, навсякъде – ни никой не те бута, не те притиска – дори успяват да не се докоснат до теб и в един прекрасен момент се научавах и ти да не се буташ, да не се докосваш, да не викаш докато говориш, да се редиш на опашка и да чакаш реда си спокойно, защото знаеш, че никой няма да те предреди.

Две случки искам да ви разкажа – една от Токио, другата от Киото – без да ги коментирам, само ще ги опиша.

Шляем се из Токио, мислим си, че сме в един квартал, но всъщност не знаем къде сме се натикали – ходим по много малки улици и сме обградени от малки еднофамилни къщи, пред които са паркирани коли, които са толкова малки и сладки, че приличат на детски играчки. От време на време минава по някой възрастен японец, който ни кима. Ние се тъпчем с оризови десерти с пълнеж от сладък боб или мача и плакнем очи в красотата около нас: всичко е като от детска книга: чисто, спретнато, подредено, цветя в саксии и странни малки дървета населяват всеки свободен квадратен сантиметър. Изведнъж излизаме на кръстовище, което се оказва в ремонт. От двете страни на кръстовището има униформени, изрядни в колосаните си униформи, фуражките и белите си ръкавици, регулират движението: на машини, пешеходци, велосипедисти, автомобили. Нещо се разкопава, вероятно сменят тръби – съдейки по материалите. Около разкопаното място е постлан зелен мокет, работниците ходят по него с гумени обувки, които наподобяват гуменото сабо крокс, а техните работнически обувки са чинно подредени пред зеления мокет. Всеки един от работниците се занимава с нещо конкретно, никой не говори, никой не се размотава, никой не пуши цигара подпрян на машина/камък/стълб с отегчен от живота вид.

След тази гледка аз бях в шок и останах да снимам – двамата униформени спряха изцяло движението, за да мога да заснема спокойно кадрите си, без никой да ме обезпокои, а когато приключих и смотолевих едно полу-нечленоразделно аригатогозаимас те се поклониха почтително и ми благодариха.

Тази малка и на пръв поглед несъществена случка обърна нещо в мен, което никога повече няма да ми позволи да живея спокойно в тинята в родината, която технически погледнато дори не ми е родина, а последните години е превърната в територия.

Втората случка е от Киото, Гион – кварталът на гейшите, където мернехме само една такава, но открихме чудни малки ресторанти, магазини и видяхме това: млада жена разхожда кучето си, което се изхожда на тротоара, тя се нацежда и освен, че събира акото му в пликче, което прибира ва малка чантичка, защото наблизо няма кофи, забърсва след него асфалта с мокри кърпички, защото кучето й се е изходило по-рядко и е оставило размазано петно на тротоара.

Преди време, по време на протестите срещу управлението на предходното правителство, возейки се в едно такси, карано от чист, спретнат човек, който се оказа инженер обикалял света и работил къде ли не и говорейки си за политика, таксиметровият шофьор по неволя ми каза, че според него единственият начин да се оправим е ако си внесем японци да ни управляват. Тогава много се смях, а сега това ми изглежда една не лоша идея. Само не знам Бай Ганьо как би се примирил с факта, че има някой, който знае повече от него, как би следвал заповеди без да противоречи и как би преодолял мързела, който сякаш е основна съставна част на ДНК-то му.

1 Comment
  • Ангелина Присадашка
    юни 13, 2016

    За съжаление най – тежко и тъжно е когато се прибереш в България след като си бил в някоя друга държава. Обичам България, но не харесвам хората, които я населяват в момента.

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.